Wednesday, February 27, 2008

Моето сто процентово, съвършено момиче

от Харуки Мураками*


   В една красива априлска утрин, на не много широка улица в модерния квартал Харайку в Токио, се разминах със сто процентово, съвършено момиче.
Ако трябва да бъда честен, тя не изглеждаше добре. Не впечатляваше по никакъв начин. Не беше и облечена с нещо по-специално. Отзад косата и все още беше сплескана от възглавницата. Не беше и много млада - около тридесетте, затова може би неправилно да я наричам "момиче". Но въпреки това, сега гледайки я от тридесетина метра: Да, тя е сто процентово, съвършено момиче. В момента, в който се разминахме, устата ми стана суха като пустиня и нещо в гърдите ми се разбунтува.
   Може би имате свой тип момичета - такива с слаби глезени, или да кажем с големи очи, или изящни пръсти или си привлечен от жена, която цени храната. Аз също имам свои тип, разбира се. Понякога в ресторанта се улавям, че съм се втренчил в момичето на съседната маса, само защото има хубава форма на носа. Никои не може да твърди, че неговото сто процентово, съвършено момиче е от определен, конкретен тип. Така като ми правят впечатление носовете аз не мога да се сетя за гърдите и, дори и да са били големи. Всичко, за което се сещам е, че не беше голяма хубавица. Малко е странно.

"Вчера срещнах сто процентово, съвършено момиче" - ще кажа на някой.

"Така ли?" - ще ми отвърне той. "Красавица, а?"

"Не, не мисля."

"Тогава е била твой тип, нали?"

"Ами не знам. Не мога да си я спомня точно. Нито очите и, нито големината на гърдите."

"Много странно."

"Да. Странно наистина."

"Както и да е" ми отвръща отегчено, "Какво направи? Заговори ли я? Или тръгна след нея?"

"О, не. Просто се разминахме по улицата."

Тя вървеше от изток на запад, а аз от запад на изток. Беше наистина превъзходна априлска сутрин. Щеше ми се да бях я заговорил. Половин час щеше да е предостатъчно. Просто ще я помоля да ми разкаже за себе си, аз да и кажа нещо за мен, какво обичам да правя. Да се опитам да и обясня сложността на ориста и как тя ни довела на малката уличка в тази прекрасна априлска утрин на 1981. Със сигурност щеше да се получи нещо натъпкано с топли тайни, нещо като античен часовник, създаден във време на спокойствие и мир.
След като поговорихме, може би щяхме да обядваме някъде, после да изгледаме филм на Уди Алън и да пийнем по коктейл в фоайето на някой хотел. При добро стечение на обстоятелствата, щяхме да се любим. Може би сърцето ми щеше да откликне. Сега разстоянието между нас е 30 метра. Как да се доближа до нея? Какво да и кажа?

"Добро утро, госпожице. Ще може ли да ми отделите няколко минутки за разговор?"

Смешно е. Ще звуча като продавач на евтина стока.

"Извинете ме, бихте ли ми казали дали има в квартала денонощно химическо чистене?"

Не, глупаво е. Не нося никакви дрехи за химическо. Кой ще се хване на такава лъжа? А защо не, да кажа истината.

"Добро утро. Вие за мен сте сто процентово, съвършено момиче."

Не, тя няма да повярва. Или може би ще повярва, но няма да иска да говори с мен. Извинете, би казала тя, може да съм сто процентово, съвършено момиче за вас, но аз не мисля че вие сте сто процентово, съвършено момче за мен. Може и така да стане и тогава аз ще съм в неловка ситуация и ще ми се прииска да се разпадна на хиляди парчета. Едва ли ще мога да се съвзема от такъв шок. Аз съм на 32 и едно е сигурно, ще остарявам.

   Разминахме се пред един цветарски магазин. Топла струя въздух докосна кожата ми. Усещах аромата на рози премесен с влагата, изпаряваща се от топлия асфалт. Не мога да започна разговора. Тя носеше бял пуловер. В лявата и ръка видях, че държи писмо, на което му липсваше само пощенска марка. Вероятно е писала на някой дълго писмо. Може би е прекарала цялата нощ в писане, личеше по сънените и очи. Това писмо може би описваше нейната най-съкровена тайна. Направих още няколко крачки и пак се обърнах, тя се бе изгубила в тълпата. Сега вече късно, но знаех какво точно да и кажа. Това щеше да е дълъг разговор, прекалено дълъг, за да мога да го опиша в подробности. Идеята, която ме осени не беше от най-практичните.
Как да я опиша? Ами ще започна с "Имало едно време" и ще завърша с "Тъжна история, не мислиш ли?"

   Имало едно време, едно момче и едно момиче. Момчето било на 18, а момичето на 16. Той не изглеждал много добре, а и тя не била неземна красавица. Просто, самотно момче и обикновено момиче, като всички останали. Но те вярвали с цялото си сърце, че на този свят за тях съществуват сто процентово, съвършено момиче и сто процентово, съвършено момче. Да, те вярвали в това чудо. И един ден това чудо се случило. Този ден те се засекли на ъгъла на две малки улички.

"Това е странно", казал той.

"Аз те търсих през всичкото това време. Няма да повярваш, но ти си моето сто процентово, съвършено момиче."

"Ами да!" казала му тя, "ти си моето сто процентово, съвършено момче. Така съм си представяла всеки един детайл. Това е като сбъднат сън."

Те седнали на една пейка в парка, разказвали си своите истории и се държали за ръце. Те не били самотни вече. Постепенно открили, че си пасват на сто процента. Колко прекрасното нещо е да откриеш или да бъдеш открит от твоята половинка. Твоята сто процентова, съвършена половинка! Това е чудо, космическа сила. Така както си седели и говорели обаче, малко по-малко започнало да е прокрадва съмнение: Може ли една мечта да се случи толкова лесно? И така в една от техните паузи в разговора, момчето казало на момичето,

"Нека да направим един тест - само веднъж. Ако ние сме сто процента един за друг, тогава един ден, някъде ние ще се срещнем пак. И ако това стане, ние ще сме сигурни, че сме родени един за друг и веднага ще се оженим. Веднага. Какво мислиш?"

"Да," казала тя, "точно така би било добре да направим."

И така те се разделили, тя тръгнала на изток, той на запад. Теста, на който се подложили бил напълно излишен. Не е трябвало да го правят, защото те наистина били един за друг на 100%, и е истинско чудо, че са се срещнали. Младостта им изиграла лоша шега, нямало как да знаят. Студената и безразлична съдба си играела безмилостно с тях.
   Една зима и двамата легнали болни, поразени от ужасен грип. Седмици наред били между живота и смъртта. Накрая загубили всички свои спомени. Когато се събудили, не помнели нищо. Те станали двама лъчезарни млади хора, но макар да полагали непрестанно усилия не могли да си възвърнат предишните знания и чувства. Слава богу, те се превърнали в истински граждани, които знаят как да се прехвърлят от една спирка в метрото на друга, знаели и да как да изпращат специални колетни пратки. Дори очаквали отново любовта в проценти, 75% дори 85%.
Времето летяло с неочаквана лекота. Скоро той навършил 32, а тя 30. В една красива априлска утрин в търсене на ароматно кафе, за събуждане момчето вървяло от запад на изток, докато момичето вървяло от изток на запад, за да прати писмо. И това става на не много широка улица в модерния квартал Харайку в Токио. Те се разминали по средата на улицата. За много кратко светъл лъч просветнал в загубената им памет и поразил сърцата им. Всеки един от тях почувствал някакво странно усещане право в гърдите. Те знаели:

Тя е моето сто процентово, съвършено момиче.

Той е моето сто процентово, съвършено момче.

Но пламъчето на техните спомени бил толкова слаб и те не могли да имат решителността отпреди четиринадесет години.
Без да проронят и дума, те се разминават и изчезват в тълпата. Завинаги.

Тъжна история, не мислиш ли?

Да, вече знам, това трябваше да и кажа.


* преведено по мой вкус

7 comments:

maria said...

Много ми хареса разказа и бих казала, без да съм чела оригинала, че имаш сто процентов, съвършен усет за превод.:)

Anonymous said...

Златко, имаш правописни грешки. Например "съвършено" се пише е едно "н".
###
Излезе FreeBSD 7.0. Интересуваш ли се все още от темата?

Бъди жив и здрав!

Zlatozar said...

Наистина много правописни грешки. Поправих ги. Вече ще ползвам офис пакета. Благодаря ти.

Следя какво става с FreeBSD с едно око. Не ми е толкова интересно или може би нямам толкова свободно време.

Anonymous said...

Много ми хареса всичко, което си написал... звучи искрено и спонтанно. Хубаво е, че все още има ХОРА на тази земя. Мислех, че са на изчезване...

Anonymous said...

Това ми напомня за един филм. Хората не се забравят, но има същият неразбираем за мен край.
Незнам какво да напиша, защото подобни истории много ме объркват!
Времето, което имаме е толкова кратко!
Ако на мен се случи нещо толкова силно и вълшебно в никакъв случай няма да го подлагам на изпитания, за да разбера дали е истинско! Човек винаги знае отговорите, ако е верен на себе си!

Ето инфо за филмчето, казва се Once и се гледа на един дъх:
http://youtube.com/watch?v=7mIpwx5lA5I

Anonymous said...

Zdravej, sluchajno popadam v bloga ti, tarseh edin drug Zlatozar, no me privleche razkaza. Ne moga da kaja kato drugite che mi haresa, zashtoto tova ne e tochnia izraz. Po-skoro e razkaz za neshto, koeto mi se sluchi i za koeto nikoga ne mojah da namerja tochnite dumi da go objasnja taka, che okolnite da go razberat. Mnogo hubavo che si prevel tozi razkaz! Taka poveche hora shte se dokosnat emocionalno do opisanoto, zashtoto opredeleno ne vseki ima shansa da mu se sluchi. Badi shtastliv :-)!

Нела said...

Тъжна история. Ни красиво написана... Между другото, погледнах трейлъра на "Once" - в края задават въпроса: "How often do you find the right person?"; по подразбиране отговорът май трябва да е "Once."... Но аз лично вярвам, че за всеки от нас има по повече от един "правилен" избор; въпросът обаче е в това да успееш да пресечеш пътя поне на един... :)

algorithms (1) cpp (3) cv (1) daily (4) emacs (2) freebsd (4) java (3) javascript (1) JSON (1) linux (2) Lisp (7) misc (8) programming (16) Python (4) SICP (1) source control (4) sql (1) думи (8)