Моето сто процентово, съвършено момиче

от Харуки Мураками*


   В една красива априлска утрин, на не много широка улица в модерния квартал Харайку в Токио, се разминах със сто процентово, съвършено момиче.
Ако трябва да бъда честен, тя не изглеждаше добре. Не впечатляваше по никакъв начин. Не беше и облечена с нещо по-специално. Отзад косата и все още беше сплескана от възглавницата. Не беше и много млада - около тридесетте, затова може би неправилно да я наричам "момиче". Но въпреки това, сега гледайки я от тридесетина метра: Да, тя е сто процентово, съвършено момиче. В момента, в който се разминахме, устата ми стана суха като пустиня и нещо в гърдите ми се разбунтува.
   Може би имате свой тип момичета - такива с слаби глезени, или да кажем с големи очи, или изящни пръсти или си привлечен от жена, която цени храната. Аз също имам свои тип, разбира се. Понякога в ресторанта се улавям, че съм се втренчил в момичето на съседната маса, само защото има хубава форма на носа. Никои не може да твърди, че неговото сто процентово, съвършено момиче е от определен, конкретен тип. Така като ми правят впечатление носовете аз не мога да се сетя за гърдите и, дори и да са били големи. Всичко, за което се сещам е, че не беше голяма хубавица. Малко е странно.

"Вчера срещнах сто процентово, съвършено момиче" - ще кажа на някой.

"Така ли?" - ще ми отвърне той. "Красавица, а?"

"Не, не мисля."

"Тогава е била твой тип, нали?"

"Ами не знам. Не мога да си я спомня точно. Нито очите и, нито големината на гърдите."

"Много странно."

"Да. Странно наистина."

"Както и да е" ми отвръща отегчено, "Какво направи? Заговори ли я? Или тръгна след нея?"

"О, не. Просто се разминахме по улицата."

Тя вървеше от изток на запад, а аз от запад на изток. Беше наистина превъзходна априлска сутрин. Щеше ми се да бях я заговорил. Половин час щеше да е предостатъчно. Просто ще я помоля да ми разкаже за себе си, аз да и кажа нещо за мен, какво обичам да правя. Да се опитам да и обясня сложността на ориста и как тя ни довела на малката уличка в тази прекрасна априлска утрин на 1981. Със сигурност щеше да се получи нещо натъпкано с топли тайни, нещо като античен часовник, създаден във време на спокойствие и мир.
След като поговорихме, може би щяхме да обядваме някъде, после да изгледаме филм на Уди Алън и да пийнем по коктейл в фоайето на някой хотел. При добро стечение на обстоятелствата, щяхме да се любим. Може би сърцето ми щеше да откликне. Сега разстоянието между нас е 30 метра. Как да се доближа до нея? Какво да и кажа?

"Добро утро, госпожице. Ще може ли да ми отделите няколко минутки за разговор?"

Смешно е. Ще звуча като продавач на евтина стока.

"Извинете ме, бихте ли ми казали дали има в квартала денонощно химическо чистене?"

Не, глупаво е. Не нося никакви дрехи за химическо. Кой ще се хване на такава лъжа? А защо не, да кажа истината.

"Добро утро. Вие за мен сте сто процентово, съвършено момиче."

Не, тя няма да повярва. Или може би ще повярва, но няма да иска да говори с мен. Извинете, би казала тя, може да съм сто процентово, съвършено момиче за вас, но аз не мисля че вие сте сто процентово, съвършено момче за мен. Може и така да стане и тогава аз ще съм в неловка ситуация и ще ми се прииска да се разпадна на хиляди парчета. Едва ли ще мога да се съвзема от такъв шок. Аз съм на 32 и едно е сигурно, ще остарявам.

   Разминахме се пред един цветарски магазин. Топла струя въздух докосна кожата ми. Усещах аромата на рози премесен с влагата, изпаряваща се от топлия асфалт. Не мога да започна разговора. Тя носеше бял пуловер. В лявата и ръка видях, че държи писмо, на което му липсваше само пощенска марка. Вероятно е писала на някой дълго писмо. Може би е прекарала цялата нощ в писане, личеше по сънените и очи. Това писмо може би описваше нейната най-съкровена тайна. Направих още няколко крачки и пак се обърнах, тя се бе изгубила в тълпата. Сега вече късно, но знаех какво точно да и кажа. Това щеше да е дълъг разговор, прекалено дълъг, за да мога да го опиша в подробности. Идеята, която ме осени не беше от най-практичните.
Как да я опиша? Ами ще започна с "Имало едно време" и ще завърша с "Тъжна история, не мислиш ли?"

   Имало едно време, едно момче и едно момиче. Момчето било на 18, а момичето на 16. Той не изглеждал много добре, а и тя не била неземна красавица. Просто, самотно момче и обикновено момиче, като всички останали. Но те вярвали с цялото си сърце, че на този свят за тях съществуват сто процентово, съвършено момиче и сто процентово, съвършено момче. Да, те вярвали в това чудо. И един ден това чудо се случило. Този ден те се засекли на ъгъла на две малки улички.

"Това е странно", казал той.

"Аз те търсих през всичкото това време. Няма да повярваш, но ти си моето сто процентово, съвършено момиче."

"Ами да!" казала му тя, "ти си моето сто процентово, съвършено момче. Така съм си представяла всеки един детайл. Това е като сбъднат сън."

Те седнали на една пейка в парка, разказвали си своите истории и се държали за ръце. Те не били самотни вече. Постепенно открили, че си пасват на сто процента. Колко прекрасното нещо е да откриеш или да бъдеш открит от твоята половинка. Твоята сто процентова, съвършена половинка! Това е чудо, космическа сила. Така както си седели и говорели обаче, малко по-малко започнало да е прокрадва съмнение: Може ли една мечта да се случи толкова лесно? И така в една от техните паузи в разговора, момчето казало на момичето,

"Нека да направим един тест - само веднъж. Ако ние сме сто процента един за друг, тогава един ден, някъде ние ще се срещнем пак. И ако това стане, ние ще сме сигурни, че сме родени един за друг и веднага ще се оженим. Веднага. Какво мислиш?"

"Да," казала тя, "точно така би било добре да направим."

И така те се разделили, тя тръгнала на изток, той на запад. Теста, на който се подложили бил напълно излишен. Не е трябвало да го правят, защото те наистина били един за друг на 100%, и е истинско чудо, че са се срещнали. Младостта им изиграла лоша шега, нямало как да знаят. Студената и безразлична съдба си играела безмилостно с тях.
   Една зима и двамата легнали болни, поразени от ужасен грип. Седмици наред били между живота и смъртта. Накрая загубили всички свои спомени. Когато се събудили, не помнели нищо. Те станали двама лъчезарни млади хора, но макар да полагали непрестанно усилия не могли да си възвърнат предишните знания и чувства. Слава богу, те се превърнали в истински граждани, които знаят как да се прехвърлят от една спирка в метрото на друга, знаели и да как да изпращат специални колетни пратки. Дори очаквали отново любовта в проценти, 75% дори 85%.
Времето летяло с неочаквана лекота. Скоро той навършил 32, а тя 30. В една красива априлска утрин в търсене на ароматно кафе, за събуждане момчето вървяло от запад на изток, докато момичето вървяло от изток на запад, за да прати писмо. И това става на не много широка улица в модерния квартал Харайку в Токио. Те се разминали по средата на улицата. За много кратко светъл лъч просветнал в загубената им памет и поразил сърцата им. Всеки един от тях почувствал някакво странно усещане право в гърдите. Те знаели:

Тя е моето сто процентово, съвършено момиче.

Той е моето сто процентово, съвършено момче.

Но пламъчето на техните спомени бил толкова слаб и те не могли да имат решителността отпреди четиринадесет години.
Без да проронят и дума, те се разминават и изчезват в тълпата. Завинаги.

Тъжна история, не мислиш ли?

Да, вече знам, това трябваше да и кажа.


* преведено по мой вкус

Сънувах татко

Сънувах татко! Мил и добър.

С много внимание ми обясняваше нещо, не помня какво точно. Обичаше да му помагам или да ми показва как се прави нещо. Да съм до него. Харесваше му близостта ни. Беше търпелив и усърден. Липсва ми страшно много! Искам да ме съветва, да се допитвам до него, да ми е опора.
Защо Господи ми го отне?

Татко винаги се грижеше за мен, и сега, когато се нуждая от него слезе да ми помогне. Беше със старите сини работнически дрехи усмихнат и вдъхващ кураж. С прошарена коса и меки топли длани, които усещах на рамото си.



"Как си, Злате?" - ми казва.
"Тъжно ми е татко!" - отвръщам.
"Ех сине, всичко ще се нареди, аз съм до теб!"

Исках да го докосна и да усетя мириса на машинно масло премесен с тютюнев дим пропит в дрехите му. Самото присъствие ме успокояваше и ми даваше сигурност. Близо до него, какво по-утешаващо от това. Татко, винаги съм те обичал, помагай и идвай в сънищата ми, нужен си ми.

Бях добро дете, не можех да го гледам на стълбите пред къщата тъжен с цигара в ръка заради някоя моя постъпка. Не можех да си позволя да го натъжа. Съвест и честност, това ни е крепяло. Не наранявам хората. Добър човек съм, помагам и сега. Какво съм сторил и с какво съм заслужил това, което ми причини жената до мен. Не съм жесток и никога няма да бъда. Татко ме учеше на това. Той наистина е преживял много и съдбата е била сурова с него. Не, не е се озлоби, просто пушеше много. Едни красив мъж, който тъеше много мъка в себе си. Мъка наслоена с времето. Как да го нараниш, затова бях добър син. Бих дал всичко от себе си да е до мен и да е щастлив.

Ще се радва да съм щастлив и аз, затова ми помага, затова идва в сънищата ми, затова и аз ще го обичам. Той е моя татко!

Идвай в сънищата ми, чакам те. Чу ли?

За Хенри Милър и други мисли

    Днес се сетих за Хенри Милър. Със сигурност е много подценяван. Хората си правят изводи само като видят обложката на "Sexus", много секс сцени и никаква фабула. Винаги ми е харесвал Хенри Милър! При него няма рамки. Четейки го, се престраших да пиша. Почнах от дълги писма. Трудно е да се пишат, винаги намираш написаното за тривиално. В писмата ми от казармата имаше повече въпроси и никаква интрига. Коресопнденцията ми се превръщаше във въпроси отговори.     Стила на Хенри е "течащ". Ето как си представям творческия му делник. Става късно и докато си пие кафето се "хваща" за някоя мисъл и я разтяга докрай. Понякога има огомни скокове от действие към действие и какво от това, в повечето дисциплинирани писатели нямат успех.Почнах да пиша писмата си с много кураж. Оставям се на течението и каквото излезе. В началото дори реших дори да не ги препрочитам. Получаваха се дълги и изпъстрени с тлъсти правописни грешки писма. Хората обичат да си естествен, когато намерят твоя грешка се окуражават и престрашават. Получава се комуникация. Твоите грешки са стимул за друг. Достатъчно ли са умни, за да видят капана? Това ме вълнува! Понякога съм се възползвал от това. Днес имахме интервю. Кога може да ти падне гарда? Какво ще кажеш от един грешащ изпитващ добродушко. От такива може скоро и да си нокдоун. Често включвам тоя трик при воденето на интервюта. Не бих казал, че е подло. Просто техника премесена с чувство за хумор. Греша и чакам реакцията. Задаването на въпроси от рода на "Избройте най-добрите и най-лошите си качества" ме вбесява безкрайно. Бих отоговорил "Най-доброто ми качество е, че не виждам лошите си качества". Клишетата убиват. Изпадаш в друга лига. Ако отговориш с добре заучено клише дали си ценен? Това може да значи - да, ти разбираш, че интервюиращия е тъпанар и му отвръщащ подобаващо или да и аз съм чел тази книга и мога да цитирам безкрай.
Духовитите и интелигентни хора умело лавират и на свой ред те поставят на изпитание. Забавлявам се истински. Винаги се опитвам да открия, какво имат като ценност, което ще е валидно близките 10 години. Не искам да знае перфектени еднодневки, искам да имам личност насреща, която и да умее да се забавлява. Да има идеи, да има мнение. Да е добър човек.
    Все се питам дали човек трябва да има две страни преди работа и след работа. Дори и това не е достатъчно. Дали трябва да е многолик? Обичам такива хора. Обичам да откривам различните лица на хората в житейските ситуации. Следя и анализирам, може би дори се и уча. Не случайно има такива максими или там както се казваха, "Човек се познава, когато е на път". Тогава си до него и следиш реакциите. E, човек не се ли познава, когато е по голяма нужа? Явно не е доказано. Изкуството според мен е да знаеш, кога да превключиш. Аз съм открил за себе си че не трябва се застоявам - изнервям се и по-скоро вредя на околните отколкото да им помагам.
Обичам да чета Хенри Милър и това си е.

Мисли, не казани

Много от нещата тръгнаха от тази невинна снимка, направена преди много много години. Гледах я и мислите се заредиха. Връщах се многократно в моето щастливо детство. Първо спомени, после тъга. Един толкова обикновен мой портрет от социалистическата детска градина.
Знаех ли какво ме чака? Имах ли представа, колко много ще се променя? Шеметно детство в малкя град, заобиколен с много приятели и любов. Още ме грее този спомен.
   

Да лекуваш рак с витамини

   Витамините винаги помагат, когато са комбинирани с надежда. Има ги в изобилие. Понякога дори вършат чудеса и извеждат душата от Долината на сенките. Помнете ми думата - помагат. Ама бил си добър. Не се отпускай, добрината не дава имунитет.
   Колкото и пари да има за раково болните, нищо не е по-добро от навремената реакция от точната диагностика. Да, морфин ще има до края на дните ти. Заменя ли това радостта при отварянето на очите рано в хладната утрин и удоволствието да съществуваш? Отговаря ли това на въпроса, защо аз?
   Тъжно е като гледаш умиращ каубой за десет секунди на големия екран. Боли го и държи дясната си ръка върху корема. Един подлец го е прострелял. Нечовешко е обаче, когато най-близкия до теб се мъчи с месеци и години улучен от съдбата. Бори се и не знае кой да обвини. Съдбата стреля на посоки, казвам ви.
   Инжекцията не е решение, тя е временна забрава. И ето тогава идват витамините. Те са бъдещето и надеждата за утрин без болка. Утрин, но без кафе, то е храна за плевела в теб. Приложи само кураж и чаша студен чай. Бори се с кошмарите и некадърността на провинциалните лекари. Движи се и упражнявай волята си. Тази рецепта няма упътване, само едно наставление - опитай се да живееш!
   Невъзможното е нищо. Аз съм до теб и държа ръката ти, татко. Ще ти давам витамините и ще си говорим за идващото лято.
"Ей Заре, покрива е за ремонт." Усмихвам се - "Разбира се че ще помагам, татко."
Добротата не е застраховка, тя е качество което ти притежаваш и затова ние те обичаме.

Невъзможните наши любови

   Усещам погледа ти. Познавам добре кафявите очи изпълнени с вярност. Колко хубаво е да си край мен. Не смея да се обърна, не искам да те смутя. Знам че ме обичаш, знам че сме обречени да бъдем заедно. Обещах да те направя щастлива, когато те срещнах. Помниш това, нали?
   Не, няма да спра да те галя. Ще давам всичко от себе си, искам ти да си най-добре. Старая се да ти се харесам. Докосванията те правят тиха и мързелива. Леко притваряш очи. Мисли си за мен, моля те. За нашата среща ли? Малка, нежна и наивна. Такава те помня, мила. Ти се приближи и ние се докоснахме. Колко много неща могат да се усетят. Искрите прескачат и хората изгарят.
   Колко си хубава! Не мога да се откъсна. Студено е, приближи се до мен. Доближавам устни до ухото ти и споделям. Съгласна ли си? Да, ти би тръгнала навсякъде с мен, ти ме подкрепяш безрезервно. Това е любовта - прави ни едно цяло. Няма да ни е лесно. Ще се борим с живота, ще се сръжаваме рамо до рамо, ще вървим напред смело и безразсъдно. Човек е силен, когато работи за любимия.
   Тръпна и аз. Роси, ти си моето любимо куче. Обичам те!

...за малкото човече

То се родило в провинцията и там някъде се заражда амбицията му. Амбиция за благополучие! Ето то учи, развива се, узрява и пътува към набелязаната цел - столицата. Няма си нищо там, но вярва че е в инкубатора за щастие. Вече е на първото стъпало. Сега идват парадните прибирания до вкъщи и радостта от успеха. Важно е как те гледат, важно е да си "по-така". То си мисли че е ТОЙ.

... има си и своя рецепта. Живее с много хора, за да харчи малко. Яде намазани филии, пие боза, не купува книги - скоро ще спести за кола. Той е много малък за големия град и нещо все не върви. Търси духовното, но се задоволява само с премиерните филми, те са модни. Иска представителна жена, но улучва използвачка от Перник. За него приятелите са само средство и той влиза в изолатора доброволно!
Боже, колко жалко...

С годините всички го напускат и той разбира, че смъртта настъпва в резултат на забравата. Няма искрица в него. Има ли сили за промяна не знам. Скоро той ще премине към вечно недоволните. За хората вече ще е "гадния софиянец"!

Пазете се от амбициозни хора, ядящи намазани филии, те са само статистика.

Делнична усмивка

   Леко отварям очи. Хладно е и съм сънен. Ще ми се да заспя отново. Чувствам се малък и беззащитен. Винаги премислям сънищата си. Вещо отделям основните моменти и ги тълкувам. Протягам се леко и вдишвам дълбоко. Мързеливо се изтеглям нагоре и се заглеждам в стената отсреща.Обичам да мечтая и ранните утринни ми помагат. Съността ме отпуща приятно, завивките ми дават уют и предстоящия ден отприщва фантазиите ми. Какво ли предстои?

   Плискам се с много студена вода, мисля си че не всеки може. Свареното кафе ме чака в кухнята. Тя е изпълнена с домашни аромати и слънцето бързо ме намира там. Радваме се. Вървя бавно към работното място, всички ме познават и знаят кой съм. Винаги съм велик в мечтите си. Какво да направя за хората? Искам да се раздам.

Усмихвам се и ставам. Отивам да сбъдна мечтите си.

Събудете се, чакат ви.